Ненасилствена комуникация

комуникация, ученици, дете, ученик, детето, училища, училище, деца, педагогика 3000, обучение на деца, обучение, образование, детски, деца, за деца, дете, за дете, педагогика, pedagogika, светлина

„Светът е това, което сме направили от него” Маршал Розенберг

Автор: Мая Угрюмова, психолог и фамилен психолог

 

Случвало ли ви се е някога, докато се връщате уморени вкъщи, да ви се върти една единствена мисъл: „Днес, като се прибера, веднага ще си легна и не искам никой да ме занимава с нищо”? А когато вече сте у дома да видите, че децата искат точно сега да ви разкажат някаква смешна история, случила се днес в училище, по средата на хола, който са превърнали в лазарет от разпилени по пода, бинтовани играчки. Точно днес няма нищо за ядене, налага се да се измият и куп чинии. И докато си проправяте път, спъвайки се в играчки, да установите, че или крушката в кухнята е изгоряла, или се порязвате на счупена чаша. Изведнъж телефонът започва да звъни, а децата крещят, опитвайки се да разделят парче шоколад. Иска ви се някой да отгатне колко много имате нужда от помощ. Какво правим, когато всъщност ни се иска да сме далече от тук – някои от нас започват да крещят на децата или упрекват мъжа си / жена си, други си поплакват, трети изхвърчат от вкъщи или хлопват вратата на банята зад себе си. Все едно сме в капан. Гневът и умората бясно клокочат в гърлото. А после, известно време след това, съжаляваме, че сме се развикали или обидили децата си или точно човека, на който най-много разчитаме на този свят, но… само да знаеха те колко ние страдаме.

комуникация, ученици, дете, ученик, детето, училища, училище, деца, педагогика 3000, обучение на деца, обучение, образование, детски, деца, за деца, дете, за дете, педагогика, pedagogika, светлина

„Ненасилствената комуникация“ е комуникационен модел, който се фокусира върху потребностите и чувствата, които изпитваме в различни житейски ситуации и как ги проявяваме в контакта си с другите в реалността. В своята концепция за невербална комуникация Маршал Розентал поставя два основни въпроса, които са взаимозависими един от друг. Първият се отнася до себепознанието и гласи „Какво живее вътре в мен?” или кои са моите потребности и желания.

 

В различните семейства за някои чувства просто не е прието да се говори. Една от най-трудните емоции за назоваване и изразяване, в моята практика на психолог, е гнева и вярването, че ако се скараме, ще се разделим завинаги. Забраната върху гнева, обаче, не го намалява, а само увеличава неумението на изпитващия да го изрази по адекватен начин. В средата, обявила гневът за табу, между членовете на семейството се появяват два типа поведенчески стратегии, които са нараняващи за всички, участващи в ситуацията, изведена до крайност. Първата мога да обобщя с фразата: „Мълча, мълча, ама като ми падне пердето…” Обикновено тя започва с тотално незачитане на собствената емоция или нужда, безкрайно отлагане на собствените нужди и свършва с упреци, викове, мятане на чинии, а в някои семейства и с физическо нападение. След това настъпват много неловки моменти, трудни помирявания и много чувство за вина и обида. Втората стратегия се основава на ревностно цупене, съскане и ледено мълчание или на професионален език „пасивно-аресивно поведение”. Наказанията налагани на другия на принципа „Сети се…” са не по-малко опасни, защото изведени до крайност, техните последици се изразяват в измерване на точното количество субективна вина, което може да премине в обявяване на „свещена война”. Увлечени във войната може и да забравим как да „обявим примирие”.

 

Освен трудността да изразяваме емоции, съществува неписано ранжиране по степен на важност на ролите, в които влизаме, основано на културни и обществени предписания. Много често в семействата ролята на родител е издигната пред тази на съпруг/а или партньор, а правилото да се грижим на всяка цена за децата си за лична сметка, поставя психическото добруване на всеки възрастен под въпрос. От жените се очаква да бъдат майки на всяка цена, а от мъжете никога да не проявяват слабост или да боледуват. Подобни очаквания или себеизисквания често се възпитават от най-ранна възраст и влизат като неписани поведенчески предписания. На ниво език това се изразява чрез „трябва” и „длъжен си”, поставено като неотменимо изискване. Невинаги, не всякога и не на всяка цена можеш да успееш да задоволиш собствена потребност или желание. Когато обаче ролята или правилата ти забраняват да искаш нещо за себе си, човек, за да намали разочарованията, създава автоцензура и се приучава на безпомощност: „нищо не мога да променя”.

комуникация, ученици, дете, ученик, детето, училища, училище, деца, педагогика 3000, обучение на деца, обучение, образование, детски, деца, за деца, дете, за дете, педагогика, pedagogika, светлина

Вторият въпрос на Розентал е насочен към съотнасянето на личните емоции, желания и потребности към емоциите, потребностите и желанията на другите или „Как да направим живота си по-удовлетворителен?” Розентал говори в книгите си за съпричастност, състрадание, честност в контакта с другите. Трудността на втория въпрос произтича от изграждането на общо битие с другите и признаването ценността и значимостта на всеки един от нас, дори и на тези които са малки или малко. Страхът да не загубя своето в общото довежда до затруднения на следването на общи правила за съвместно живеене. Тук езикът ни също се оказва пъстър – този или онзи са „ненормални”/„нормални”, „добри”/„лоши”, „наши”/„чужди” и т.н. Разполагаме с много етикети. А чували ли сте за фрази от типа „не искам да го/я притискам, нека прави каквото си иска, нали е дете”? Понякога погрешно идеята за възпитанието се възприема като насилствено ограничение. Нали не искаме, утре някой да подкара колата си по тротоара, защото така му е дошло отвътре, харесва „живот на скорост” и „добрите момчета отиват в Рая, а лошите, където си поискат”?

 

Всъщност възпитанието предава стратегия за това как се следва някой по-опитен, за да се научиш на неговите умения. Така детето се научава, че слабостта и силата са неразривно свързани, защото ако към малкото дете се отнасяме с уважение и разбиране към неговата уязвимост и безпомощност, то не се бои от тези чувства и на свой ред, като възрастен, може да ги прояви към други, попаднали в тежка ситуация или просто неопитни. Доколко сме щастливи, живеейки заедно означава всъщност доколко справедлив и предвидим е света, който сме създали. Казват, че начинът, по който се отнасяме към хората, които са най-беззащитни е мерило за това колко щастие ни е гарантирано в общността.

 

Прочетете още: Родителство и правилата за деца

Няма коментари

Напиши коментар