Част втора
Марина Попова е магистър по психология и семеен консултант. От юни 2013 г. започва работа като консултант на Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта към Сдружение „АРЗ Солидарност“, а от 2018 г. е и семеен консултант в Програма за рехабилитация на зависими „Солидарност“. Като част от дейностите на Информационната линия изработва и провежда обучения с превантивна (на употребата на психоактивни вещества) насоченост за ученици на възраст от 12 до 18 г. Марина участва като лектор заедно с актьорите Валентина Каролева и Алек Алексиев в първото издание на първия по рода си семинар за тийнейджъри „Teen Power: Промени живота си за 6 часа“, за да поговорят с младите хора по темата за зависимосттите.
- Как да помогнем на някой, който е зависим от нещо, но отказва помощ?
Ще започна малко по-отдалеч – с темата за границите. Много родители в стремежа си да бъдат добри родители, се случва да изпаднат в крайности – да бъдат твърде либерални, приятели с детето или пък другата крайност – да налагат много строги правила, които не са коментирани с детето и не се променят въпреки възрастта му. И двата подхода крият своите рискове.
Бих искала да припомня на родителите, че във всяко едно семейство има йерархия и е добре да помнят, че те са на върха на тази йерархия, те са възрастните. До 18-годишна възраст родителите са законово отговорни детето да бъде в безопасност, включително да следят за употреба на наркотици, за рискови поведения и т.н.
Днес, когато говоря със зрели хора, голяма част от тях казват, че като малки са имали нужда от тези граници, от този позитивен контрол и грижа, които да им дадат усещането, че родителят ги вижда и се интересува: къде съм и какво правя, с кого съм и в безопасност ли съм. Това създава усещане за сигурност.
Децата, разбира се, често тестват тези граници с идеята да проверят дали имат сигурен възрастен, който може да поеме емоцията им, без да се разпадне, без да загуби контрол и това е нещо ключово важно за тях. Този процес, разбира се, не е осъзнат. Родителите не бива да се тревожат от това. Трябва спокойно и систематично да отстояват договорените правила.
Добрият родителски подход е свързан с поддържане на здравословен баланс между договорени с тийнейджъра отговорности и достатъчно свобода, за да се учи и развива той.
Ако има вече ситуация в семейството, бих посъветвала родителите веднага да седнат и да говорят открито с детето, като създадат пространство за споделяне. Бих ги насърчила повече да слушат, да се опитват да разберат какво се случва и заедно да търсят изход от ситуацията. Ако трябва да се вземат трудни решения, все пак да помнят, че отговорността все още е тяхна.
Всеки родител има какво да направи, за да помогне на детето си, ако разбере, че нещо тревожно се случва с него. Ако самият родител има трудност да се справи, е добре да се обърне към специалист-психолог, за да получи подкрепа. В такива ситуации няма място за срам и отлагане. Важно е да се действа, защото варианти има.
- Какъв съвет бихте дали на децата, тръгнали по този път?
Аз не бих се наела с конкретни съвети, защото това веднага би отблъснало един тийнейджър. Ако той вече е взел решение да употребява, по-скоро бих се запитала какви са причините за това.
Няма много статистика в България конкретно за зависимости, но за миналата година са правени изследвания от Национален фокусен център за наркотици и наркомании в някои от големите градове, свързани с първа употреба, следваща употреба в рамките на 30 дни и в рамките на 12 месеца за ученици от 8 до 12 клас.
Това изследване потвърждава кои са водещите вещества, употребявани от младите хора: канабис, стимуланти – амфетамини, кокаин, екстази. Това, което ми направи впечатление и което аз самата имам като субективно усещане, е, че изследването потвърждава, че причините за употребата са любопитство, за удоволствие, за да изпитат някакъв временен приятен ефект, от скука и за разнообразие. В София се откроява и една друга тенденция – 20% от учениците употребяват, за да се откъснат от действителността.
На база на тези данни мислех върху следните неща: от една страна младите хора имат огромна трудност с умението да структурират времето си и това води до усещане, че са безполезни, не правят нищо с живота си, скучно им е и не знаят какво да правят със себе си. Това води до редица неприятни емоционални преживявания и именно поради тази причина е важно да развиват това си умение. Умението за планиране: кога се събуждам, кога отивам на училище, кога уча, ходя на тренировки, почивам си и се забавлявам – нещо, с което често се занимават родителите. Друг основен проблем е неспособността на младите хора да си почиват (пасивно и активно) и да се забавляват по един здрав начин. Това трябва да се учи – как да си почиваме, защото разбираме почивката само като пасивно преживяване, от което обаче често ни става скучно и когато нямаме разбиране за това от какво имаме нужда, не знаем какво да правим с времето си. Също така как ще се забавляваме, така че това да ни достави удоволствие, т.е. има момент на самоопознаване и саморазвитие.
Първото най-важно нещо е да разберем от какво имаме нужда и второто да развием умение как да удовлетворяваме тези нужди, защото ако младите хора умеят да разпознават и удовлетворяват нуждите си, има голям шанс да не възникне проблем със злоупотреба.
- Какво могат да направят родителите и каква е ролята на училището в тази ситуация?
Преди да стигнем до зависимост, има няколко етапа преди това – експериментиране, употреба, вредна употреба и чак тогава зависимост. По този път имаме много сигнали, че нещо се случва и тогава е много важно и родителите, и училището да бъдат чувствителни към промените в поведението на едно дете. В този смисъл класните ръководители и учителите, както и училищните психолози, би трябвало да забележат промени в емоционалното състояние на ученика, както и други факти от реалността, като има ли отсъствия, занижен успех или променен приятелски кръг – всичко това биха могли да бъдат сигнали, че нещо се случва. Съответно трябва да се говори с ученика, вместо да му се слага етикет „проблемен“, „лош“ и т.н.
Всъщност не е небходимо да имаме съмнение за употреба на психоактивни вещества, за да обърнем внимание на дете, което изглежда, че преминава през нещо. Говоренето за преживяванията, трудностите и промените може да има превантивна функция.
Винаги когато започнем да говорим с младите хора и искаме да ги чуем, да разберем от какво се интересуват, но непредубедено и без възмущение, ще видим, че всеки млад човек е склонен да говори, да споделя. Важно е да има поне един възрастен, който да иска да чуе, и това е възможно да промени посоката на развитие на детето.
- Има ли пропаст между поколенията, както често се казва, според вас?
За мен това е клише. Откакто свят светува се казва, че има пропаст между поколенията, това не е отсега. Всички, които някога са били деца, са се оплаквали, че не са разбрани от родителите си и обратното.
Ако ви е направило впечатление обаче, има много деца, които казват че с бабите и дядовците си се разбират по-добре или пък с друг възрастен извън семейството. Това е така, защото тези хора не са чак толкова интензивно, емоционално ангажирани в семейната динамика. Те не се чувстват толкова въвлечени и тогава е много по-лесно да изслушат детето спокойно, без да реагират реактивно на това, което чуят.
Когато успеем да чуем другия, комуникацията се случва и тази пропаст изчезва.
Животът на човек е един жизнен цикъл и на всеки етап от него имаме различни нужди, за които е важно да си даваме сметка и да се грижим. Уменията да се грижим за актуалните нужди, както и носенето на определени отговорности обаче се развиват постепенно, с възрастта. В този смисъл няма как да очакваме от едно дете да се държи като разумен възрастен, защото му е невъзможно да има този опит.
- Какво е вашето послание към младите хора?
Много често тийнейджърите споделят, че никой не ги разбира, което е характерно за тази възраст, но въпреки това сега още по-силно вярват, че никой не се интересува от тях, чувстват се много самотни и смятат, че никой не вярва в тях, както и те самите не вярват в себе си. Това, което бих насърчила младите хора, е да приемат от мен на доверие, че има възрастни, които са загрижени за тях, и има хора, на които могат да се опрат и доверят. При трудна ситуация да споделят, защото именно заради възрастта има ситуации, с които не могат да се справят сами, но това е нормално и за това има възрастни, от които да потърсят помощ. Насърчавам ги да опитат да се доверяват.
Другото, което много ме натъжава, е че младите хора не вярват в себе си, затова е важно да бъдат насърчавани, да се говори за техните успехи, за да се трупа позитивна самооценка и бъдат насърчавани да правят неща, които повишават тази самооценка – спорт, хобита, извън училищни занимания и други.
Ако искате да получавате първи най–новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.
