Ако можем да назовем чувствата си, може би ще бъдем способни да ги управляваме. Дейвид Кеслер ни дава идеи как да направим това. Той е най-добрият експерт по мъка в света. Кеслер е съавтор заедно с Елизабет Кюблер-Рос на „За тъгата и тъгуването: Да намерим значение на тъгата през петте етапа на загубата„. Новата му книга добавя още един етап към процеса – „Да намериш смисъл: Шеста фаза на тъгуването„. Кеслер също работи десетилетие в система от три болници в Лос Анджелис. Той е част от екипа за справяне с биологични опасности. Неговата доброволческа работа включва помощ като специализиран резерв в случаи на травматични събития, също така е част от екип към Червения кръст при бедствия. Той е основател на www.grief.com, който има над 5 милиона посещения годишно от 167 страни.
Кеслер сподели мислите си защо е важно да признаем мъката, която може да изпитвате, как да я управлявате и защо вярва, че ще намерим смисъл в нея. Разговорът е леко редактиран за по-голяма яснота.
Хората изпитват различни чувства в момента. Правилно ли е да наричаме част от онова, което усещат „тъга“?
Да, това е точно така и ние изпитваме различнa по вид тъга. Чувстваме, че светът се е променил и това е напълно вярно. Знаем, че ситуацията е временна, но осъзнаваме, че нещата след нея ще бъдат различни. Точно както отиването до летището е завинаги различно от това каето е било преди 11 септември, нещата ще се променят и това е моментът, в който се променят. Загубата на нормалност; страхът от икономическа криза; загубата на връзка помежду ни. Това ни „удря“ и ние скърбим. Заедно. Не сме свикнали с този вид колективна мъка, която сега е във въздуха.
Казахте, че чувстваме повече от един вид мъка/тъга?
Да, ние също изпитваме предчувстваща мъка. Това е чувство, което усещаме, когато бъдещето е несигурно и не знаем какво да очакваме от него. Обикновено се съсредоточава върху смъртта. Чувстваме се така, когато някой получи тежка диагноза или когато възникне нормалната мисъл, че някой ден ще загубим родител. Предварителната скръб също е представата за по-общо въображаемо бъдеще. Настъпва буря. Има нещо лошо отвън. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не може да го види. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Усещаме тази загуба на сигурност, която сме имали. Не мисля, че колективно досега сме губили чувството си за обща сигурност по този начин. Индивидуално или в по-малки групи хората са имали такова усещане. Но всички заедно, това е нещо ново. Скърбим на микро и макро ниво.
Какво може да направи всеки човек, за да се справи с цялата тази мъка?
Разбирането на етапите на скръбта е добро начало. Но винаги, когато говоря за етапите на скръбта, трябва да напомня на хората, че те не са линейни и може да не се случат в точно определен ред. Това не е карта, но ни предоставя основи, на които да стъпим в този неясен свят. Има отричане, което се появява много рано: Този вирус няма да ни засегне. Има гняв: Карате ме да остана у дома и ми отнемате всички занимания и активности. Има преговори: Добре, ако за две седмици спазвам социална дистанция, всичко ще бъде наред, нали? Има тъга: Не знам кога ще свърши всичко това. И накрая има приемане. Това се случва; Трябва да разбера как да продължа напред.
Приемането, както може би си представяте, е мястото, където се крие силата. Намираме контрол в приемането. Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасно дистанция. Мога да се науча как да работя дистанционно.
Когато изпитваме мъка, изпитваме и физическа болка. И неспиращ, препускащ ум. Има ли техники, с които да овладеем всичко това?
Да се върнем към предварителната тъга. Нездравото предусещащо чувство на скръб е истинско безпокойство и това е усещането, за което говорите. Умът ни започва да ни показва образи. Родителите ми се разболяват. Виждаме най-лошите сценарии. Това е начинът разумът ни да се защити. Нашата цел не е да игнорираме тези образи или да се опитаме да ги накараме да изчезнат – умът ви няма да ви позволи да направите това и може да бъде болезнено, ако се опитате да го наложите. Целта е да намерите баланс в нещата, които мислите. Ако чувствате, че най-лошото изображение се оформя в съзнанието ви, накарайте се да мислите за най-доброто. Всички се разболяваме понякога и светът продължава. Не всички, които обичаме, умират. Може би дори това няма да се случи на никой, защото всички правим каквото трябва, за да се предпазим . Нито един от сценариите не трябва да се игнорира, но нито един от тях не трябва да доминира.
Предварителната тъга е умът, който препуска в бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, опитвайте се да останете в настоящето. Това е познат съвет на всеки, който се занимава с медитация или практикува осъзнатост, но хората винаги се изненадават колко просто е всъщност всичко. Назовете пет неща в стаята. Има компютър, стол, снимка на кучето, стар килим и чаша за кафе. Това е толкова просто. Дишайте. Осъзнайте, че в настоящия момент не се е случило нищо, от това, което сте си представяли. В този момент вие сте добре. Имате храна. Не сте болни. Използвайте сетивата си и осъзнайте какво усещате. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как дъхът навлиза в ноздрите ми. Това наистина ще ви помогне да се справите с част от тази болка.
Можете също да помислите как да се освободите от това, което не можете да контролирате. Това, което прави вашият съсед, е извън вашия контрол. Това, което е във ваш контрол, е да стоите на два метра разстояние от околните и да миете ръцете си. Съсредоточете се върху тези неща.
И накрая, сега е подходящ момент да увеличите чувството си на състрадание към другите. Всеки ще има различни нива на страх и мъка и това се проявява по различни начини. Преди ден един колегата беше твърде рязъкк с мен и си помислих, че това не е характерноза него; така той се справя с тази ситуация. Виждам страх и тревожност в хората. Затова бъдете търпеливи. Помислете какви са хората обикновенно, а не какви са в този момент.
Един особено тревожен аспект на пандемията е липсата на краен срок.
Това е временно състояние. Помага, когато го кажем. Работих 10 години в болничната система. Бях обучен за подобни ситуации. Аз също съм изучавал пандемията от грип от 1918 г. Предпазните мерки, които предприемаме, са правилните. Историята ни го казва. Ще преминем през това. Ще оцелеем. Това е време за прекомерни мерки, но не и за свръх реакции.
И, вярвам, че ще намерим смисъл във всичко това. За мен беше чест, че семейството на Елизабет Кюблер-Рос ми разреши да добавя шести етап на скръб: Значение. Бях говорил с Елизабет доста за това, което идва след приемането. Не исках да се спирам на приемането, когато изпитвах лична мъка. Исках смисъл в онези мрачни часове. И аз вярвам, че намираме светлина в такива времена. Дори сега хората осъзнават, че могат да останат свързани чрез технологиите. Те не са толкова отделени един от друг, колкото си мислеха. Осъзнават, че могат да използват телефоните си за дълги разговори. Оценяват разходките. Вярвам, че ще продължим да намираме смисъл сега и когато това приключи.
Какво ще кажете на някой, който чете всичко това и все още се чувства изпълнен с тъга?
Продължавайте да опитвате. Има нещо изключително силно в назоваването на това чувство мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас. Толкова много хора ми казаха през изминалата седмица: „Споделих с колегите си, че ми е трудно“ или „Плаках снощи.“ Когато назовете чувството, го усещате и то минава през вас. Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме. Един злощастен страничен продукт от движението за самопомощ е, че ние сме първото поколение, което изпитва своите чувства. Казваме си неща като: чувствам се тъжен, но не бива да е така, защото други хора са много по-зле. Можем – и би трябвало – да спрем при първото чувство. Аз се чувствам тъжен. Остави ме за пет минути, за да бъда тъжен. Работата ви е да почувствате своята тъга и страх и гняв, независимо дали някой друг чувства това или не. Борбата с вашите чувства не помага, защото тялото ви създава вашите усещания. Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава сили. Тогава ние не сме жертви.
По подреден начин?
Да. Понякога се опитваме да не усещаме това, което чувстваме, защото имаме този образ на „сбор от чувства“. Ако се натъжа и пусна чувството в себе си, то няма да изчезне. „Бандата“ с лошите чувства ще ме превземе. Истината е в чувство, което се движи през нас. Усещаме го и то си отива и тогава преминаваме към следващото чувство. Няма „банда“, която да ни превземе. Абсурдно е да мислим, че не трябва да изпитваме мъка в момента. Позволете си да почувствате тъгата и продължете напред.
Източник: Harvard Business Review
Ако искате да получавате първи най-новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.
