Хелиана Стоичкова има издадени 17 книги. 10 от тях са детски приказки като вътре в тези десет детски книги има около 80 детски приказки. Творческият й път започва с първата й книга с разкази за възрастни „Абсурдите на Гана По“ и през годините поема в многообразие от жанрови посоки. Приказки за деца, романи, къси разкази и дори две пиеси. Тя е завършила кинодраматургия в НАТФИЗ и споделя, че по време на обучението си там е успяла да се докосне дори до магията на театъра, но за това ще говорим друг път.
- Коя е Хелиана в няколко изречения и от къде идва това прекрасно име, което звучи толкова артистично и интересно?
Името Хелиана е взето от книгата „Пътя на Икар“ от Любен Дилов баща и по-интересното е, че персонажът на Хелиана Морени е на едно сиво, притворено момиче. Докато четях книгата си казвах – аз не съм такава, аз съм по-усмихната.. Самото име не е измислено от Любен Дилов. Неговата книга се е превърнала в повод да бъда кръстена именно така, а на мен ми стана изключително приятно, когато се срещнахме с автора на живо.
Името понякога може да окаже влияние на личното усещане за теб самия. Особено когато всички го асоциират с теб и те определят като слънчев и усмихнат човек. Тогава започваш и ти да мислиш за себе си така. Когато бях малка ми беше трудно да произнасям името си, но с годините то започна да ми пасва и в момента много го харесвам. Не беше обаче така докато бях дете, защото често привличаше вниманието на учителите и често ме препитваха, а аз не винаги бях подготвена с уроците.
Иначе съм свободолюбива и обичам нестандартните решения, не обичам еднообразието и намирам моите начини да се разнообразявам – чрез рисуване, писане – не само за деца, но и за възрастни, като аудиторията променя общуването и съдържанието на историите.
- Знам, че „думите“ ви привличат от ранна възраст и днес вие сте писател на разкази, книги за възрастни и деца.. Прави впечатление, че в детските ви книжки винаги присъства някое животинче – жираф, щраус, куче, защо избирате да докоснете децата по този начин и кои са темите, които засягате?
Като дете бях измислила история, в която информацията ни я наливат с фуния в главата, защото изобщо не ми беше приятно да чета това, което трябва, а по-скоро исках сама да избирам какво да чета. Така историите постоянно изникваха в съзнанието ми от съвсем малка. Първата ми книга беше готова на 17 годишна възраст, а излезе от печат, когато бях на 21 години. Още от 12-13 годишна възраст постоянно пиша и когато бях вече във ВИТИЗ, мой преподавател поиска да погледне разказите ми и реално отдели тези, които са добри според него и могат да бъдат издадени в книга. Аз самата лично харесвам повече книгите, които написах в една по-зряла житейска възраст.
Що се отнася до детските книжки – с тях се опитвам да предам важни послания на децата като: недей да крадеш, бъди добър, недей да лъжеш, бъди добър приятел, не бъди свадлив и т.н. А когато говориш на децата е най-приятно да предадеш част от опита си през забавни, поучителни и интригуващи истории. Мисля, че това, което истински докосва децата са разказаните истории през животинките, защото така за тях някои неща стават лесно разбираеми и по-любопитни. Думите в приказките ми не са избрани специално за деца, за да звучат историите по-лесни и да бъдат опростени, напротив – стремя се да разказвам както бих разказала и на възрастен, но по един по-добронамерен и миловиден начин. Истината е, че децата не трябва да бъдат подценявани. Те са изключително интелигентни и моите срещи с тях показват, че са истински читатели. Такива, които се вълнуват, коментират и преживяват емоционално всяка история.
Моите приказки са като „матрьошка“, както казва един мой млад читател – история в историята, а понякога на 4-ри – 5 нива. Детето получава различни възможни варианти на определено послание или съждение чрез различните приказки и има една основна тема, която върви през цялата обрамчваща приказка.
Една от любимите ми приказки се казва „Пазителят на детството“, която сега Луиза започва да илюстрира и аз съм много щастлива. Тази история е много сърцата и красива. Хубаво е, че в приказките можем по адекватен и интересен начин да кажем някои неща. Като например: „Никога не позволявай на някой да ти казва какво не можеш.. Не бъди горделив.. не бъди скандалджийка като свадливата катерица и т.н“ И всичко това върви през история, която предава онзи наш класически морал, който всички харесваме.
- Буквално преди часове излезе от печат последната ви детска книжка, с илюстрациите на художничката Луиза Хамел. Можете ли да разкажете повече за нея и защо избрахте да бъде черно-бяла?
Детските книжки ги написах буквално преди 15-18 години, като първата в поредицата „Най-добрият приятел на човека“ излезе от печат едва преди 2 години. Благодарение на красивите илюстрации на Луиза Хамел се получи очарователно издание. Избрахме рисунките да са черно бели, защото сами по-себе си те са украшение към историята, интерпретират я донякъде, но не бива да отиват отвъд това и фокусът трябва да бъде върху съдържанието, защото преди всичко – това е книга за четене. Луиза прави книгите кокетни, стилни. И сега всяка една книжка излиза с нейния характерен стил и кореспондира с темперамента на историите вътре в нея. Луиза Хамел има изключителено, красиво и много мило отношение към децата и това се усеща в нейните илюстрации. Аз съм влюбена в книгите, които тя илюстрира.
След няколко дни излиза книга, която беше поискана от едно момиченце на име Емили за историята на едно избягало котенце. Самото момиченце си я поръча. Това е историята за „Емили и непослушния Пухчо“ – много жизнерадостна, много весела и много щурава по детски история. Ето как едно дете може да ми напише писмо и да си поиска приказка, точно както Емили направи!
- Защо имаме нужда от приказки и какво ни дават те според вас?
За децата една от най-добрите форми е детската приказка. Не е никак случайно, че когато пораснем ние продължаваме да имам любими приказки, помним стихчета, песнички. Помним любовта в очите на родителите ни, бабите ни, които са ни ги чели, подарили. Аз помня как моите родители ме водиха в ЦУМ и горе на трети етаж имаше магазин за плочи. Даваха ми парички и аз започвах да си избирам детски приказки. Имах над 50 плочи. Можете да си представите, колко много пъти съм водина и колко приятно изживавяне е било това за мен. Повечето хора пазят подобни спомени и носят със себе си любимите истории от детството, защото колкото и да порасваме част от детето продължава да живее с нас и детските приказки са омилително бърз скок назад във времето. Точно като машина на времето връщат ни назад и си спомняме неща, които сме обичали и са означавали много за нас. Детската приказка е магия.
- Какъв е света през очите на един творец по душа, защото освен да пишете, вие рисувате, свирите на пиано..
Светът е шарен, разнообразен, любопитен. Светът е огромен, необятен, пълен с въпроси, приключения, търсения, пещери за изследване, дупки за изкопаване, огради за прескачане. През очите на твореца той може да бъде всякакъв. И това, над което работиш влияе пряко на настроенията ти. Ако пишеш приказка за деца, душата ти се изпълва с ведрина и весела глъчка. Ако разказваш сериозни истории, ума ти се изпълва с размишления. Ако разказваш някаква абсурдна случка – самият ти виждаш отражението й върху себе си. На практика света става такъв, какъвто си ти в момента.
Когато пиша смешни неща аз се смея, когато пиша тъжни неща първа плача над историята. Случвало ми се е да завърша някой разказ и докато си бърша сълзите да си кажа „направо прекалих“. Случва ми се докато вървя по улицата да избухна в смях само при мисълта за друг разказ, който е толкова комичен, че не може да не събуди усмивка. И когато пиша приказките усмихвам се, имитирам животинките вътре в историите, говоря заедно с тях, вместо тях, суфлирам им, поправям ги. Те се опитват да ми отговарят. Потапям се в атмосферата и когато някоя животинка в приказката каже нещо смешно смея се от сърце. И на плъха, който установи, че часовника бидейки устройство за чакане е напълно безполезен. И на куп други дребни шегички, които изкачат от разни мнения на моите герои за това, какво точно е важно, по-малко важно, най-важно или напълно безсмислено. С маниера на дете, което е напълно наясно с абсолютно всичко в живота.
- Наближават едни от най-светлите празници, кое е вашето Коледно чудо и какво бихте искали да пожелаете на децата?
Моето коледно чудо е възможността да пиша и да създавам истории за малки и големи. И искам да пожелая на децата да са щастливи, да са игриви, да са палави, да бъдат любопитни към света, да бъдат свободни в рамките на своята фантазия. А тяхното любопитство родителите да поддържат с любов, с изграждане на среда, в която децата да се чувстват сигурни и защитени, за да не се страхуват от грешки и да бъдат много смели.
Обичам да прегръщам книгите си. Така всеки ден става празник и всеки ден е подарък за мен. Обичам да споделям това празнично настроение с близките си и съм благодарна, че имам до себе си творци като Луиза Хамел, които харесват историите ми и добавят към тях своята собствена интерпретация. Това ги прави още по-интригуващи и интересни.
Яна Митровска
Ако искате да получавате първи най-новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.
