Все повече деца се нуждаят от помощ, за да се научат да контролират емоциите си и да се противопоставят на импулсивно поведение.
Ако сте родител, вероятно сте били свидетели на истерично поведение поне веднъж през деня си. Основно такова поведение очакваме от двегодишни деца. Но ако детето ви вече е в училищна възраст и все още има чести сривове и изблици, това може да е знак, че има затруднения с емоционалната саморегулация. Работата върху развитието на умения за разпознаване и контрол над емоциите започва в ранна възраст. Деца, при които тези умения не са развивани, когато станат по-големи, дори и да не изпадат в истерия, продължават да се борят с импулсивно и неподходящо поведение.
Какво е саморегулация?
Саморегулирането е способността да управляваме емоциите и поведението си в съответствие с изискванията на ситуацията. Включва възможността да се противопоставяме на силно емоционални реакции при разстройващи стимули, да се успокояваме, когато се разстроим, да се приспособяваме към промени в очакванията и да се справяме с разочарованията без гневни изблици. Това е набор от умения, които позволяват на децата, когато пораснат, да насочват собственото си поведение към цел, въпреки непредсказуемостта на света и собствените си чувства.
Как изглежда емоционалната дисрегулация?
Проблемите със саморегулацията се проявяват по различен начин в зависимост от детето, казва д-р Матю Роуз, клиничен психолог. „Някои деца реагират мигновено – те имат силна реакция и липсва въвеждане или натрупване“, казва той. „Те не могат сами да възпрепятстват тази незабавна реакция и поведение.“
За други деца, отбелязва той, напрежението изглежда се натрупва и те могат да издържат на него известно време. В крайна сметка това води до някакъв поведенчески изблик. „Можете да ги видите, че вървят по грешен път, но не знаете как да ги спрете.“
Ключът и за двата вида деца е да се научат да се справят с тези силни реакции и да намерят начини да изразят своите емоции по по-ефективен начин (и по-малко разрушителен), вместо да избухват в неудържим пристъп.
Защо някои деца се борят със саморегулацията?
Д-р Роуз разглежда проблемите с емоционалния контрол като комбинация от темперамент и придобито/научено поведение.
„Вродените способности на детето за саморегулация зависят от темперамента и се основават на личността“, обяснява той. Някои бебета имат проблеми със самоуспокояването и се притесняват, когато се опитвате да ги изкъпете или облечете с дрехи. Тези деца може да са по-склонни да изпитват проблеми с емоционалната саморегулация, когато пораснат.
Но околната среда също играе роля. Когато родителите се поддават на истерия или са подложени на стрес и реагират бурно, децата трудно развиват самодисциплина. „В тези ситуации детето основно търси и има нужда родителите да бъдат външни регулатори“, казва д-р Роуз. „Ако това не се случва и е често повтаряща се ситуация, детето е в състояние да „възложи на себе си саморегулация“, което може да се развие като навик, който повтаря грешен модел.“
Децата с нарушения във вниманието или тревожност, могат да срещнат предизвикателства да управляват емоциите си и се нуждаят от повече помощ за развиване на умения за емоционална регулация.
Как преподаваме умения за саморегулация?
Скот Безсилко, изпълнителният директор на училища за деца с различия в обучението в Уинстън Преп, казва, че бурната реакция е по същество неефективен отговор на стимул. Родителят или учителят трябва да помогне на детето да се успокой и по-внимателно да избере ефективна реакция, вместо да бъде импулсивен.
„Ние подхождаме към уменията за саморегулация по същия начин, по който подхождаме към развитието на други умения, академични или социални: изолирайте това умение и осигурете практика. Когато мислите за това като за умение, което трябва да се преподава – вместо, да речем, просто като лошо поведение – това променя тона и съдържанието на обратната връзка, която давате на децата“, споделя той.
Ключът към усвояването на умения за саморегулация не е да се избягват ситуации, с които децата се справят трудно, а да се обучават деца чрез тях и да се осигури подкрепяща рамка – клиницистите я наричат „скеле“ на поведението, което искате да насърчавате – докато не се научат да се справят сами с тези предизвикателства.
Представете си ситуация, която може да предизвика силни негативни емоции, като трудно домашно задание по математика. Ако родител се навърта твърде много покрай детето, рискува да поеме ролята на регулатор. Тогава вместо детето да осъзнае, че задачата е трудна и да измисли как да се справи с нея, това, което то чувства е гняв към родителя, защото той го кара да се мъчи с това домашно.
„Скелето“ в тази ситуация може да помогне на детето да реши един проблем и след това да очаква да се справи и с останалите. Ако се чувстват разочаровани, може да станат и да си вземат нещо за пиене. Могат да използват таймер, за да си правят периодични почивки. Родителят трябва да проверява на интервали и да хвали усилията на детето.
Ако детето е склонно да избухва, когато бъде помолено да спре да играе на видеоигра, „скелето“ може да практикува преход от играта. „Поискайте да ви научат на игра, в която те не са прекалено съсредоточени – не искате да започнете с високи залози“, обяснява д-р Роуз. „Помолете ги да играят две или три минути и след това да ви научат на тази игра. Добре е да получават точки към нещо, което искат всеки път, когато успяват да се владеят. „
Практически методи
Практическите методи са друг начин за саморегулиране и помощ за укрепване на поведението. Например, ако сте имали проблеми с детето и то е реагирало импулсивно или се е държало истерично в магазин, направете кратко посещение заедно, когато не е необходимо да правите сериозно пазаруване. Помолете го да тренира да пазарува с вас, като се държи спокойно. Наградете го с точки всеки път, когато успява.
Д-р Роуз казва, че често родителите се обезсърчават, когато нещата не вървят добре при първия опит за изграждане на умения, но последователността и избора на ниво, подходящо за вашето дете, са от ключово значение. Вместо да се отказвате, опитайте да разделите дейността на отделни стъпки, така че тя да е по-изпълнима, и бавно добавяйте действия като давате на детето си все по-голяма независимост и увереност да се справи само.
Например, ако измиването на зъбите е проблем за вашето дете, може да започнете, като се съсредоточите само върху поставянето на паста за зъби върху четката и да отговорите с положителни отзиви и награди, когато го направят. След като го практикуват няколко пъти, добавете следващата стъпка от веригата.
По същия начин, ако сутрешното излизане от вкъщи води до сривове, насочвайте детето стъпка по стъпка. Първо, да речем, обличане до 7:15. След като овладеят това, задайте целево време за закуска и добавете това. Разбиването на веригата на малки действия им позволява да изграждат умения за саморегулация на управляеми стъпки.
Помогнете на децата да се самоотразяват
Специалистите подчертават, че когато родителите или учителите подхождат спокойно към импулсивно, неподходящо поведение и им дават време, децата могат да се научат да избират по-добри начини да реагират на тази ситуация. Отзивите, от които децата се нуждаят, не са осъдителни и не-емоционални, а разбиращи: какво се е объркало и защо и как могат да го поправят следващия път.
„Когато децата са част от среда, която е отразяваща и аналитична, за разлика от емоционалната и забързана“, обяснява Скот Безсилко, „те могат да се научат да правят по-добър избор.“ Забавянето позволява на децата да станат по-мислещи, отразяващи и осъзнаващи себе си. „Трябва да забавим и да моделираме саморефлексия, самоосъзнаване и саморегулация за нашите деца – отбелязва той, – но също така, това е полезно и за нас възрастните.“
Той отбелязва също, че концентрацията и медитацията са полезни за всички, но особено за деца с предизвикателства в саморегулацията. Според него родителите имат нужда от програми за обучение, които да им помогнат да станат по-добри родители за децата си. За по-големите деца, диалектичната поведенческа терапия (ДПТ) също е опция, тъй като се фокусира върху толерантността към промени и регулирането на емоциите.
В крайна сметка обаче нищо не може да замени работата на родителя. „Семейната среда е най-важната част“, категорични са специалистите.
Източник: Childmind.org
Ако искате да получавате първи най–новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.