Веселина Радкова е учител вече с над 40-годишна практика, работила с различни поколения ученици, учители и родители. Основател на една от първите частни образователни институции в София – „Светлина“ с верига от частни детски ясли, градини и основно училище с билингвално преподаване. Съосновател на Частна професионална гимназия за дигитални науки.
Всичко днес е толкова различно! Практиката и технологиите са ежедневна промяна. Забързани в гонитба на материалното, очакваме, че институциите, държавата /нали плащаме данъци/, другите да се погрижат за всичко около нас. Лекарите да ни лекуват, фармацевтите ще ни предложат модерен лек, учителите ще ни възпитат децата, полицията ще се погрижи за сигурността ни, а ние ще се наслаждаваме по толкова разнообразни начини от лайкове, електронни одобрения и стотици приятели.
Сага пък се радваме, че продължихме да живеем: да работим, да учим, да спортуваме, да се забавляваме пак чрез дигиталните устройства. ДА, това е необходимо, за да оцелеем, да запазим най-висшата ценност – ЖИВОТА!
Нека да не се увличаме и да не забравим да съхраним истинския живот с неговите ценности от живо слово, жива прегръдка или истинска сълза.
Само едно по-осъзнато наблюдение на детските общности ни дава обратна връзка, че не малко деца се нуждаeха от истинска комуникация и преди, преди „Короната“. Да, те са нахранени, облечени, обгрижени, понякога затрупани от играчки и предмети, но безрадостни. Понякога толкова послушни, че очите им не се усмихват, не палуват, не се смеят, неестествено безшумни са. Или пък самотните деца са истерични, изискващи и хленчещи, дори нагло безпардонни в следващите години, защото само тогава получават внимание и комуникация на тяхното ниво.
За съжаление нуждата за детето от комуникация още преди навършването на годинка е заменена с дигитално устройство. Преди постъпване в детско заведение, децата са приучени да се хранят пред монитор или телефон, да заспиват по същия начин, когато родителят е зает основателно /нужно е да приготви вечеря или да се погрижи за по-малко дете/ или неоснователно/ споделя с часове преживяване с приятел или просто си проверява профила в социалната мрежа/. Оказва се, че часовете, когато родителите общуват реално с децата са недостатъчни.
Но какво е осъзнато общуване с околните преди детската ясла, например. Означава словесно живо общуване, означава игри с всички звуци и звукоподражания на животни, означава различаване на лица и емоции, означава четене на книжки с картинки и заучаване на нови думи с правоговор/ не бебешкото, сладко изопачаване на думите/, означава тълкуване на думи и словосъчетания, означава правилно съгласуване по род и число, означава отговори на непрекъснатото ЗАЩО за най-очевидни и обикновени за възрастните неща, означава многократно повторение на някоя песничка или кратка приказчица, означава спокойни обяснения на ежедневни прости правила без емоционалното: „Колко пъти ти го повторих!“.
В тази възраст децата чуват, разбират, възприемат, но нямат достатъчно мисловен, речев или моторен капацитет да го повторят по най-приемливия начин за възрастния. Точно в този период често се изземват действията от мъниците: за да не изцапат себе си или около тях или защото бързаме, защото сме заети с непрекъснато чуване на вибрации на устройство или звук за получено съобщение и т.н. Във всички тези случаи детето се оставя на модерното дигитално устройство за общуване с удовлетвореност от неговите ползи: песничката е забавна, бързо запомня думи на английски, слуша приказка с часове, забавлява се с развиващи игри и т.н. Да, ползите са много, безспорно е! Но къде е балансът! Дали това е човешкото общуване, дали това е истинска емоция, дали го има топлия поглед с любов в него, дали има разбирането, че понякога отсрещната страна не е съгласна с теб както е в истинския живот, дали се учи на проактивност или само седи и получава допамин/ веществото, което ни прави щастливи и доволни/, дали има естествената любознателност и сръчност да отварям с ръце, да комбинирам, да опитвам и класифицирам, да измислям….
В училище така отгледаните самотни деца не се вписват в средата на групата и на класа, нито в общността на децата от спортния отбор, нито в екипа от театралната група. В началото те обикновено имат жив интерес, но съвсем скоро започват да се оплакват, че им е скучно, че учителят/ треньорът/ не ги обича, че другите деца им пречат или ги дразнят, че е скучно. Всъщност истинският проблем е, че те нямат реални УМЕНИЯ за общуване.
Представете си самотен остров: те са точно това! Островът цял живот стърчи насред океана, и то сам-самичък! Тежко, скучно! Да, той получава може би любовта на слънцето или целувката на ледения океан, те са винаги около него, винаги обгрижващи го. Вероятно островчето иска да си говори с някого на своя език, да полудува, но няма с кого! Детето е емпатично и то твърде рано е разбрало да не пречи и да не досажда.
Случва ни се, децата да разказват или по-често да рисуват, защото нямат вербален опит да описват своите действия или чувства. Тогава тази самота е вопиюща за нас, но неосъзната за детето. Тъжно е да чуеш: „Когото тате се върне от работа, с мама се затварят в кухнята да си говорят, а на мен ми пускат детски.“ Или рисунка на дом, много точно разделен в четири правоъгълника с четири човешки фигури и всяка от тях с по едно дигитално устройство…..
Нека в тези дни, пазейки живота, оценим и съхраним истинското живо общуване!
Ако искате да получавате първи най-новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.
