Има много информация и различни мнения за синдром на дефицит на вниманието в интернет пространството, но след изчитане на солидно количество от тях, така и не открихме отговор на някои от най-важните въпроси, които ние, а и вероятно всички родители на деца със СДВХ са си задавали.
Кои са определящите симптоми на заболяването? Съществува ли зависимост между поведението и психологическата нагласа на родителя от една страна и склонността на детето към СДВХ, от друга? Какво време е необходимо, за да се наблюдава подобрение на дете със СДВХ и може ли СДВХ да бъде напълно излекувано са само някои от тях… Именно поради тази причина, а и това, че искаме да ви предоставим компетентни мнения и различни гледни точки, направихме интервю с психолога Стела Даскалова, която отговори на тези и много други въпроси.
Стела Даскалова – семеен консултант и автор на бестселърите „Всичко започва от детството”, „Какво се случва с любовта?” и „ Всяко дете е герой”
1. Кои според вас са определящите симптоми на синдром на дефицит на вниманието (СДВХ)?
Хиперкинетичното разстройство (МКБ-10) е едно от най-разпостранените заболявания в детска възраст, като засяга между 5 и 9% от всички деца.
Хиперкинетичното разстройство е невро-биологично заболяване с ранно начало, като първите изяви са до петата година от живота.
Диагностични критерии са: невнимание, импулсивно поведение, хиперактивност (прекомерна, безцелна двигателна активност), зле модулирано поведение, лоша организация и дисциплина.
За поставянето на диагнозата е необходимо да се наблюдават симптоми по отношение хиперактивността, по отношение на невниманието или по отношение и на двете. Три пъти по-често страдат момчета, отколкото момичета. При момичетата типичните симптоми са проблеми с вниманието, импулсивност и ниско самочувствие, докато при момчетата по-често наблюдаваните симптоми са свързани с хиперактивност. Важно е изявата на симптома да се наблюдава в различни контексти (или какво детето прави, когато работи на масата в детската градина/училище; как се държи, когато играе на килима с други деца; как се държи вкъщи по отношение различни възрастни и т.н.) и да се отчита степента на нарушението (лека, умерена и тежка).
2. Има ли минимална задължителна симптоматика, за да бъде диагностицирано едно дете със синдром на дефицит на вниманието (СДВХ)?
Според диагностичния класификатор DSM-4 за да бъде диагностицирано едно дете до 16 годишна възраст със СДВХ е необходимо да бъдат удовлетворени минимум шест симптома, а за хора над 17 годишна възраст минимум пет. Симптомите трябва да бъдат проявявани поне шест месеца преди поставянето на диагнозата.
Диагностични критерии:
- Невнимание
- Трудности при работа с детайли
- Трудности при завършване на работна задача или дейност
- Трудности при изслушване
- Трудности при следване на инструкции
- Трудности при организация във времето
- Трудност при задачи, изискващи постоянство
- Често губи вещи
- Често лесно се разсейва
- Често е небрежен
- Хиперактивност/импулсивност
- Трудност да остане спокоен или неподвижен за определен период от време
- Често става от мястото си, без ситуацията да го налага
- Често се движи или катери, без ситуацията да го изисква
- Често е шумен по време на игра
- Често е в движение, като „на пружина“
- Често говори прекомерно
- Често отговаря прибързано
- Често му е трудно да чака ред
- Често прекъсва другите и пречи
3. Как протича диагностицирането?
При ЕЕГ на деца с хиперкинетично разстройство се установява, че съществува забавяне в метаболизма на дяловете на мозъка, отговарящи за контрола на внимание, социалната преценка (гнозис), и върху контрола на действия (праксис).
Диагностицирането се осъществява след консултация с лекар-специалист (детски психиатър или детски невролог), оценка на детското поведение, физическо изследване, оценяване на информацията от родители, учители и други значими възрастни, търсене на съпътстващи заболявания и разграничаване на други медицински проблеми, които могат да наподобяват хиперкинетично разстройство.
Често наблюдаваните в детското поведение симптоми не са задължително в следствие на заболяване, а могат и да са израз и на различни психологически кризи в семейството
и тогава е необходимо консултиране на цялото семейство с фамилен психотерапевт, както по отношение на диагностицирането, така и по отношение копирането на симптомите.
4. Има ли общи насоки при лечението и какви са те?
Децата, диагностицирани с хиперкинетично разстройство, са поставени пред сериозни затруднения в процеса на усвояване на нови знания и умения.
Терапевтичните интервенции е необходимо да бъдат насочени към подкрепа и лечение на детето за справяне със задръжки и дефицити и към емоционална подкрепа и информиране на семейството.
Лечението е препоръчително да включва: поведенческа терапия на детето, целяща повишаване на уменията за учене от средата и контрол върху симптомите; при необходимост ресурсно подпомагане в процеса на учене; трениране в социални умения; медикаментозно лечение при необходимост (различни видове стимуланти), назначено от лекар-специалист; спазване на хранителен режим от детето при необходимост; информиране на семейството относно заболяването и разграничаване на симптомите от обичайната детска палавост, емоционална подкрепа на семейството и т.н.
5. Съществува ли практика за работа с родителите на деца, диагностицирани със синдром на дефицит на вниманието и как преценявате ефекта от такъв тип взаимодействие?
Психологическото консултиране на семейството, и основно с родителите е важно за процеса на диагностициране и осъществяване на терапевтични интервенции при деца, диагностицирани с хиперкинетично разстройство.
Необходимо е родителите да разбират, че детето изпитва затруднения относно справянето с ежедневни задачи и да са обучени да го подкрепят по адекватен начин да преодолява пречките, които среща.
От друга страна поведенческите проблеми, описвани като хиперкинетично разстройство, могат да бъдат симптоми, зад които стои реакция на детето към семейни проблеми и конфликти, дистантност във връзката син-баща, опити на детето да „пази“ чрез непослушание родителите си от раздяла и др.
Как и двамата родители оценяват и реагират на затрудненията на детето и какъв е семейния контекст, в който се демонстрира проблемното поведение, са ключови както за процеса на диагностициране, така и за избор на терапевтични интервенции.
6. Според вас съществува ли зависимост между поведението и психологическата нагласа на родителя от една страна и склонността на детето към дефицит на внимание, от друга?
Разбира се, че съществува такава зависимост. Децата са наши огледала. Те не само носят нашите гени, но и заучават нашия начин на мислене, нашия начин на живот. Децата се научават от възрастните да се тревожат, да бързат, да реагират агресивно, да се хранят по определен начин. Ако си поставите за цел да наблюдавате възрастните, ще откриете много повече признаци на хиперактивност, отколкото при децата.
Бързането е масова невроза, особено характерна за хората от големите градове. Повечето хора имат убеждението, че бързайки, живеят по-пълноценно и успешно. Учат и децата си да бързат, изнервят се от детското спокойствие. Но когато децата започнат да бързат, да се притесняват и изнервят, възрастните вече се стряскат и започват да ги водят по лекари.
7. В какъв процент от случаите се налага предписването на медикаменти?
Предписването на медикаменти и по-конкретно на стимуланти за лечение на хиперкинетично разстройство се осъществява от лекар, след оценка на индивидуалната тежест на симптомите и съобразно възрастта на детето. Американската асоциация на педиатрите (ААП) посочва в свое национално изследване, че поне едно на три деца, диагностицирани с хиперактивно разстройство и разстройство с дефицит на внимание, на възраст 6 години и по-голямо, приема медикаменти. При по-малки деца на възраст между 4 и 6 години едно от четири деца, диагностицирани с хиперактивно разстройство и разстройство с дефицит на внимание, приемат стимуланти. Изследването посочва, че едва по-малко от половината диагностицирани деца на възраст от 4 до 5 години са получили психологическо консултиране и терапия, въпреки че те са определени като основни, преди медикаментозното лечение. Забелязва се тенденция на увеличаване броя на диагностицираните деца в ранна училищна възраст, които започват да приемат медикаменти, чиито симптоми са определени като умерено тежки и тежки.
В България няма официална статистика какъв е броя на децата, диагностицирани с хиперкинетично разстройство и какъв дял от тях приемат медикаменти.
8. Може ли да се твърди, че като цяло приемът на медикаменти повлиява положително симптоматиката на синдрома?
Съществуват неоспорими доказателства относно ефекта на стимулантите при овладяване на тежките симптоми на синдрома Хиперкинетичното разстройство.
Лекарствата няма да отстранят причината за проблема при детето. Важно е не да се елиминират симптомите, а причините за тях.
Много може да помогне хомеопатията, защото тя лекува комплексно и физическите проблеми, и психиката. Но най-важното за хиперактивните деца е да се намали тревожността и да се увеличи радостта в живота им.
9. Наблюдавали ли сте странични ефекти при прием на медикаменти, когато са били изписвани такива на деца със синдром на дефицит на вниманието?
Всеки медикамент, който се разпространява в аптечната мрежа, има странични ефекти, които коректно са описани и придружават търговската опаковка. Специалистът, предписващ лекарството, същото предупреждава за по-честите му странични ефекти.
10. Какви са най-често срещаните странични ефекти?
Страничните ефекти зависят от предписания медикамент и не могат да се обобщят. Важно е родителите да са наясно относно начина на прием, дневната доза, продължителността на прием на медикамента, начина на спиране и да не предприемат самостоятелно и без консултация с лекар промяна в предписаното лечение.
11. Съществува ли повишен риск от развиване на зависимост към даден медикамент?
Зависимостта има физиологична страна – променя се биохимията на мозъка и психологична страна – формира се навик. И докато детоксикацията от физиологичната зависимост може да отнеме няколко дни (в зависимост от приетия медикамент), то психологичната зависимост може да изисква години, за да бъде преодоляна. Когато диагностициран приема в определен час медикамент, това е изграждане на навик.
Ако медикаментът, който е предписан формира физиологична зависимост, е важно той да бъде приеман и спиран по схема, така че да се минимизира ефекта от абстинентния синдром, без да има риск за здравето и живота на пациента. Схемата за спиране се определя и проследява от лекар.
12. Какво време е необходимо, за да се наблюдава подобрение на симптомите при деца със синдром на дефицит на вниманието?
Копирането на симптомите зависи от индивидуалния план за работа с детето, тежестта на симптомите и от това доколко е подкрепяща среда, в която то живее и се учи.
13. Може ли СДВХ да бъде напълно излекувано и кога го считаме за такова?
Оказва се, че около 60% от всички диагностицирани със заболяването след юношеска възраст продължават да се сблъскват със ограничения на симптомите, които влошават качеството им на живот.
Основният критерий за добро качество на живот е субективното възприятие за щастие и усмисленост на живота.
Да, хиперактивността и при децата и при възрастните може да бъде преодоляна най-вече като се открият и отстранят основните причини и фактори за нейното съществуване.
Преди всичко не смятам, че хиперактивните деца са болни. Те са по-скоро напрегнати, претоварени, тревожни, често интоксикирани от нездравословни храни, понякога агресивни като отговор на агресията на възрастните към тях. Но не и болни. Важно е да не им лепим етикети, внушавайки им, че нещо не е наред с тях. Човешката природа има огромен диапазон от различни проявления и когато започнем да ценим различността, уникалността на всеки човек, животът и взаимоотношенията ни ще станат много по-хармонични.
14. Бихте ли споделили основните фактори, които според вас водят до развитието на такава симптоматика и има ли сред тях такива, които са обособени от външна физиологическа намеса?
Причините за възникване се свързват както с генетични фактори, така и с фактори на средата. Факторите на средата обхващат различни етапи от пренаталното и наталното развитие – преди раждането, по време на бременност, по време на раждането и след раждането. Нито един фактор на средата или генетичен не е достатъчен, за да даде задоволително обяснение на етиологията на заболяването.
Както вече казах един от основните фактори е енергията на възрастните около детето, поведението им, отношението към детето. Моето наблюдение е, че в семейства, в които има напрежение между родителите или някой от родителите е много тревожен и изнервен по-често се срещат хиперактивни деца. По-нервните и строги учители по-често имат проблеми с хиперактивни деца. Децата, на които обществото е залепило етикета „хиперактивни” имат нужда от спокойствие, по-широки граници, т. е. повече свобода и разбиране.
Друга причина за хиперактивност при децата е начинът на хранене – много от храните, които децата консумират ежедневно всъщност влияят негативно на биохимията на организма им. Неестествената храна води до неестествени състояния не само при децата.
В съчетание с обездвижването, което също е неестествено – особено за децата – нещата се усложняват още повече. Грешка на много родители е, че се фокусират повече върху ученето и задълженията в къщи, като подценяват потребността на децата си от движение, игри, забавления, пътувания, социални контакти. Всички тези активности, които изброих и които остават на заден план в приоритетите на много родители, всъщност имат огромно значение за вътрешната хармония на децата.
Фактор за явлението „хиперактивност” при децата са и технологиите, когато се прекалява с тях. Не мисля, че родителите би трябвало да забраняват таблетите и телевизията, но е важно да предлагат повече интересни алтернативи на дейности в реалния живот, за да се получи естествен баланс.
15. На каква възраст най-рано сте наблюдавали симптоматика?
Още в ранна детска възраст, между втората и третата година от живота на детето, може да са налице различни по тежест симптоми на хиперкинетичното разстройство.
Тревожни и неспокойни, и в този смисъл хиперактивни, може да бъдат деца дори на 1-2 години. Важно е да разграничаваме палавостта и енергичността от хиперактивността. Естественото състояние на децата е да се движат много. За проблем би трябвало да говорим само ако непрекъснатата потребност от движение е съпътствана от нервност, неспокоен сън, тревожност. Едно щастливо, усмихнато, енергично дете, което спи добре, не е хиперактивно, дори и да му се случва да се разхожда в час. Във Финландия например децата в първи клас имат свободата да се разхождат, да седят и дори лежат на пода, а това е една от страните с най-добро образование в света.
16. Имате ли случаи, в които дете с по-спокоен темперамент в последствие на все още детска възраст развива тази симптоматика?
Ако наблюдаваните симптоми са детския израз на емоционална криза в семейството, или детето страда от някое заболяване, повлияващо вниманието и работната памет, симптомите могат да се манифестират в различни етапи от живота на детето и без значение дали то е спокойно и овладяно в ежедневието си.
Да. Деца, които са преживели някаква травма, които живеят в напрежение или страх от родители и учители. Преди известно време при мен беше на консултация едно прекрасно, но много стресирано от майка си и учителите 13- годишно дете, което имаше проблем, че в час непрекъснато барабанеше с пръсти по чина.
Когато сме нервни, имаме нужда от някакво движение за да освободим напрежението. Това всъщност се случва с хиперактивните деца – чрез движение те инстинктивно си помагат, успокояват се.
17. Как бихте коментирали пролиферирането на преобладаващо медикаментозно лечение в някои държави, като САЩ например и това правилно ли е според вас?
В държавите, където успехът в живота е пряко свързан с академичните постижения, родителите често са по-тревожни относно успеваемостта на детето в училище. Синдромът на хиперактивност и дефицит на внимание силно повлиява способността на детето да се учи от средата и поради тази причина в САЩ все повече зачестява броя на диагностицираните деца, които приемат медикаменти, като част от плана за лечение.
Смятам, че приемат на медикаменти, особено в ранна детска възраст, трябва да бъде много добре регулиран и обоснован.
18. Има ли според вас превантивно поведение на родителите, което да се счита като профилактично срещу развиването на синдрома?
От ключово значение за профилактиката на едно заболяване е познаване на етиологията му. За причина за появата на хиперкинетичното разстройство се посочва комбинация от различни, все още не напълно изяснени вътрешни и външни фактори. Когато обаче говорим за отделни симптоми като тревожност, свръхдвигателна активност, невнимание и т.н., които са израз на криза във взаимоотношенията в семейството, подкрепата на родителите е от съществено значение. Родителите е важно да знаят, че децата отреагират на всяка криза или напрежение между членовете на семейството, дори и тогава когато не са били пряк свидетел на случващото се. Детските рекции и поведения са неподправен израз на всичко, което вълнува детето и за което то може и да не разполага с достатъчно други изразни средства. Способността на родителите да отчитат промените в детското поведение има превантивна функция по отношение задълбочаване и засилване на поведенческите симптоми в детското поведение.
Родителите определят начина на живот, начина на хранене, средата и атмосферата в която расте детето – така, че те могат да направят наистина много. Важно е самите те да са спокойни, в хармонични отношения помежду си. Много важно също така е да изберат за приоритет щастието на детето си, а не примерно успеха му в училище. По тази тема съм писала подробно в последната ми книга „Всяко дете е герой”. Ако детето е щастливо, ще е здраво и успешно, но може да е успешно, без да е щастливо.
За да са щастливи децата имат нужда от щастливи родители, безусловна любов, истински споделено време с родителите, спокойствие, естествена храна, свобода, игри, забавления, приятелства, спорт, повече контакти с природата, домашни любимци, творчески занимания.
В книгата ми „Всичко започва от детството” може да откриете кои са най-често срещаните родителски грешки, които отнемат радостта и хармонията от живота на децата, както и начините да бъдат избегнати.
19. Според вашия опит родителят или учителят по-често алармира за евентуална симптоматика?
В България диагностика на заболявания, които засягат детското психическо развитие, се осъществява сравнително късно и обикновено учителите в детската градина, а по-късно тези в училище са тези, които забелязват определена симптоматика. Често родителите забелязват различни симптоми и понякога търсят помощ. Голяма част от хората, обаче се страхуват и отричат наблюдаваната симптоматика, защото все още децата със специални потребности се приемат за различни в общността.
Обикновено оплакванията на учители стават причина родителите да се притеснят на тази тема и да дойдат на консултация. В повечето случаи детето просто е напрегнато и стресирано, като моята задача е да помогна на родителите да осъзнаят и отстранят стресовите фактори, както и да увеличат радостта и забавленията в живота на детето. Разбира се, на една такава консултация обсъждаме всички фактори – особено необходимостта от здравословно хранене и спорт.
20. Наблюдавате ли увеличение или намаление на случаите в последните години в България?
През последните две десетилетия в България се наблюдава тенденция за по-голяма гласност по отношение заболяванията, които засягат детското психическо развитие, както и гласност по отношение нуждата от подкрепа на семействата с деца, страдащи от хронично заболяване или имащи дефицити и задръжки в развитието си. Това създаде усещане за лавинообразност на заболяванията в ранна детска възраст, какъвто процес не съм сигурна, че наистина съществува.
21. Бихте ли разказали поучителен казус във връзка с този синдром?
Веднъж при мен дойде една много разтревожена майка, която си мислеше, че нещо не е наред с 6-годишното и дете, защото учителката му много се оплаквала от него – не можело да стои спокойно на чина си, подгъвало си едното краче като сяда, разхождало се в час и други подобни оплаквания. Когато се срещнах с детето и го попитах как се чувства в училище, то ми отговори : „Ако можех да кажа на госпожата, поне веднъж да не ми се кара”.
Проблемът не е в децата, а в подхода на възрастните към тях.
Съвсем естествено е 6- годишните деца да имат трудности с продължителното седене в час. Учителите би трябвало да разширят границите си на толерантност и дори да помислят за някакви двигателни игри по време на час за всички деца.
