Синдром на отличника – състоянието, в което детето си поставя прекалено високи цели и се стреми да ги постигне на всяка цена, перфектно и безгрешно…
Гришата е на 11г. и е първото дете на семейството. Бащата е горд от факта, че има син и дори се шегува, че ако бил момиче, щял да го върне в родилното. Той е директор в голяма международна фирма, но често му се налага да отсъства, както по работа, така и заради хобитата си – яхтинг и кросови мотори. В училище Гришата е отличен ученик по всичко с изключение на музиката и изкуството. Те не са перспективни според него, още повече, че той вече знае какъв иска да стане, а именно миниджър в ИТ компания, където да ръководи интересни проекти, като тези за които му е разказвал тати. Татко го записа в Академия по програмиране за деца и редовно проверява дали домашната по програмиране е написано. Дори и от другия край на света. Хубаво е, че академията е наблизо, защото татко напоследък все не може да го води. Татко все казва, че само отличниците могат да успеят и трябва много да се учи….Гришата с нетърпение го чака, за да му покаже бележника си.
“Как така петица? Не мога да получа петица! Трябват ми само шестици!” “Трябва да съм най-добрият, не мога да допускам грешки!” “Всичко трябва да е идеално! Познати ли са ви тези мисли? Чували ли сте ги от децата си? А казвали ли сте им ги?
Всички се радваме, когато децата ни получават признания и постигат успехи – в училище, в спорта и навсякъде другаде. Когато премине границите на разумното обаче, стремежът към добро представяне може да се окаже разрушителен за крехкото детско съзнание.
Феноменът е познат на психолозите като синдром на отличника – състоянието, в което детето си поставя прекалено високи цели и се стреми да ги постигне на всяка цена и да изпълнява всяка задача перфектно и безгрешно, като в този си стремеж забравя или пренебрегва останалия си живот – спира да общува с близките си например, не се храни редовно, не спи добре.Разбира се, ако детето проявява инициатива и интерес да се учи по собствено желание, ако го прави с любознателност и здравословна амбиция, в това няма нищо лошо. Не за това става дума обаче. Децата със синдром на отличника се чувстват задължени непрекъснато да получават добри оценки, и да са по-добри от всички останали, за да заслужат одобрение.
В основата на този проблем стои родителското отношение. Понякога родителите възлагат на детето си очаквания и надежди за всичко онова, което самите те не са успели да осъществят в живота си. Детето, от своя страна, се стреми всячески да им угоди и да заслужи одобрението им, затова преследва тези очаквания и се опитва да ги задоволи – понякога на твърде висока цена.
Има и родители, които не са готови да погледнат на детето си като на самостоятелна личност със собствени цели и стремежи – те се чувстват в правото си да контролират желанията му и да направляват изборите му. Изправено пред родителския авторитет, детето няма какво да направи, освен да следва предварително направения за него избор. Може би затова много често хората, постигнали много и получили признание са родени последни в семейството и на родителя вече не са му останали въжделение, които да персонифицира чрез детето.
Перфекционизмът обаче, не е само натиск от страна на семейството. Той може да се появи и като избор на детето, когато то чувства, че не получава достатъчно одобрение и любов. Тогава у него се заражда нуждата да доказва на всички – не на последно място, и на себе си – че е по-добро от всички останали. Ако то периодично полага усилия и се старае, но не получава похвали и поощрения за това, у него се утвърждава идеята, че не е достатъчно добро и трябва да се труди още по-усърдно, за да ги заслужи.
Затова е много важен начинът, по който родителите се отнасят към резултатите, постигнати от децата – и добрите, и лошите. Много деца са жертви на т. нар. “условна любов”, при която обичта и топлото отношение се “заслужават” само след добро представяне или правилно изпълняване на задачите. Грешките в тези семейства, независимо малки или големи, се превръщат в катастрофи и поводи за караници. Шестицата е хубава оценка, петицата се третира като двойка, а четворката е направо краят на света. В такава среда детето расте потиснато от сипещата се родителска критика и в непрекъснат страх от наказания и много често развива синдром на отличника. Случва се в такива случаи и по-късно детето, вече младеж да преживее т.нар бърнаут, т.е. да се доведе до прегряване, криза и след това най-често следва апатия, която може да е и признак на депресивни състояния.
Родителите имат огромна роля във формирането на положителна нагласа към неуспеха – чрез утвърждаване и личен пример. Разликата между перфекциониста и този, който успява да извлече максимума от всяка ситуация, е, че първият вижда грешката като провал и причина за разочарование, а вторият я използва като обратна връзка, за да види как може да се справи по-добре следващия път. Създайте среда, в която се набляга на постиженията, не на грешките.
Какво да правим, ако сме разпознали собственото си дете в описания профил? Какво да правим, ако детето ни страда от синдром на отличника?
На първо място трябва да му се покаже, че мама и татко го обичат и приемат такова, каквото е, без значение дали днес е изкарало шестица или не. Важно е да разбере, че знанията, които ще усвои в училище, са много по-ценни от оценката, която може изобщо да не е показателна за способностите му. Ако родителите се радват на успеха на детето си и го поощряват за него, без обаче да го възприемат като непременно условие за любов и признание, то ще израсне със здравословно и позитивно отношение към труда и постиженията, които той носи.
Не настоявайте за отличия на всяка цена, не въвеждайте максимата “всичко или нищо”. Изместете фокуса от крайната цел към пътя, по който се стига до нея. Търсете диалог, възпитавайте гъвкавост – това отношение ще възпита позитивно и мотивирано дете, което постига успехи с лекота и им се наслаждава пълноценно.
Ако искате да получавате първи най-новите новини и статии от блога на Pedagogika, запишете се за нашия бюлетин.
